Вече над 10 години работя с пациенти с панически разтройства, страхове, тревожност и всякакви форми на вегетативна дистония. Познавам добре какви мисли се въртят в главите им, защото им помагам да ги изразят с думи. Вербализацията – изговарянето на чувствата, е основен терапевтичен подход. Много от пациентите ми имат алекситемия – невъзможност да изразят с думи чувствата си. Това се преодолава лесно с моя помощ. В началото аз говоря вместо тях. Виждам удивлението им, когато чуят чувствата и мислите си от моята уста.
Сега ще го направя отново, вместо вас, а вие преценете колко от написаното се върти и във вашите глави.
Страх ме е, че съм болен от нещо! И то е тежко, голямо, опасно и ще ме довърши. Яд ме е, че не могат да го открият! Дадох толкова пари, направих толкова изследвания, обиколих толкова лекари и НИЩО! Бил съм здрав! Как здрав, като ми е толкова лошо? Не е възможно всичко това да е само в главата ми, да си го представям. Не си го представям. То е реално и страшно, и опасно, и ме побърква.
Страх ме е, че се побърквам! Полудявам! Страх ме е, че ще стигна до лудницата, а оттам излизане няма. Вече не мога да разчитам на разсъдъка си. Мисленето ми е неясно, като в мъгла. Сякаш съм на две ракии. Даже на моменти всичко ми е нереално. Погледът ми е размазан, понякога не мога да фокусирам добре. А паметта ми! Толкова е немаляла. Забравям. Това ме плаши. Това пречи на работата ми. Допускам грешки и това може сериозно да ми навреди в професионален план.
Страх ме е за работата ми! Страх ме е, че околните ще разберат, че ми има нещо. Страх ме е, че няма да ме разберат и ще се възползват от затрудненията ми. Ще ме обявят за луд и ще ми се смеят. Най-малкото ще си помислят, че съм слаб и неспособен. И какво ще правя, ако се проваля и трябва да напусна? О, тогава ще стане много страшно – без пари, без работа… Страхувам се за финансовото се състояние и работата си. Няма да мога да се оправя, дори ако влезна за известно време в болница, а камо ли да спра да работя. Но то както е тръгнало…
Страх ме е, че ще остана сам! Вече все по-малко хора ме разбират и ми съчувстват. В началото се притесняваха, бяха до мен, втурваха се да ми помагат. Вече се умориха, отегчиха и започнаха да мислят като лекарите – че нищо ми няма. Казват ми да се стегна, да наложа волята си, да прекратя с тези мои измислици. Не могат да разберат, че не зависи от мен. Всичко вече опитах. Непрекъснато мисля, анализирам, търся причината, търся решение. Изобщо не съм отпуснат, даже съм много напрагнат. Не мога да стоя на едно място. Искам да се движа. Хващат ме бесните. И изход не намирам. Не ми помагат достатъчно. Как ще се справя сам?
Страх ме е, че няма да се оправя! Никога! Така ще си остана цял живот. Даже може и да се влоша още и тогава не знам… Всичко съм изчел, всичко прерових и проверих. Спасение няма. Колко хора имат подобни оплаквания в социалните мрежи и казват, че трябва да се свиква. Така ще е. Оправия няма. Може с антидепресанти, но това живот ли е? Зомбиране, пристрастяване, странични ефекти… Страх ме е от всичко това.
Страх ме е, че ще умра! Ще умра млад и няма да видя как растат децата ми. Няма да мога де се радвам на семейството, на удоволствията от живота. Ще си умра, знам си аз. От тази коварна болест, дето не могат да ми я открият. А тя си е там някъде, расте, разпостранява се и ще ме покоси. Ще разберат, че съм бил прав, но вече ще е късно. Много късно. И сега губим време. Фатално е!
Страх ме е да отида при д-р Желева. Това означава да призная, че не съм наред с главата. Да призная, че нищо ми няма на тялото и всичко само си го представям. Да си призная, че съм слаб и не мога да се справя сам с тази каша. Да призная, че имам нужда от помощ. Страх ме е, че тя няма да ме разбере и да ми помогне. Срах ме е, че аз съм по-особен случай. По-заплетен, труден, различен от другите, на които е помогнала. Едва ли има друг, който да се е докарал до това положение като мен. Абсурд! Пък и вече може би е късно. Ако бях отишъл по-рано, можеше и да успее да ми помогне. Но сега вече е много късно. Пък и пишат, че се минавало през лечебни кризи. Пак болки, пак ужаси! Не, не искам повече страдания. Не мога да издържа нищо повече, пък дори и да е за добро. Просто няма да го понеса. Пък и каква ми е гаранцията, че ще успее. Пък и парите… Никак не са малко. Пък и времето… Как да се организирам, като съм толкова уморен и разсипан. Уморих се да се боря. Загубих вече надежда. Не искам пак да се разочаровам…
Мога да продължа още дълго така. Лично аз не сам страдала от панически кризи или вегетативна дистония, фобии или силна тревожност, но ежедневно работя с по 5 – 6 такива пациенти.
Доверете ми се! Познавам проблемите ви добре и разполагам с достатъчно методи, с които да се справя дори с такъв заплетан случай като вашия.